ЦВЕТОВЕТЕ НЕ ПРЕЧАТ

-В лилаво нещо съм се оцветила.
-А нима си само ти?
-В лила съм да! И кафето е лилаво.
-Лилаво е, защото днес цъфти.
-А как цъфти кафето птиче?
-Прилича то на орхидея.
-А орхидея как цъфти?
-Ми знам ли? Нямам и идея.
-За мен идеята е ясна.
-Ми тогава сподели!
-Птиче, много е прекрасно!!!
-Прекрасната си всъщност ти.
-Ама много е лилаво нещо!
-Не мисля, че ми идва много.
-Да не ти е нещо смешно?
-Ти пък! Просто гледам от високо.
-А от високо как ме виждаш?
-Цялата си във лила.
-Е то и аз съм на високо.
-Хайде де! Тогаз ела!

Червените шапчици

Червената шапчица беше едно обикновено момиченце с капела с цвят на разредено карнобатско мерло. Не беше по-тъпа от другите червени шапчици по света, просто беше социално ощетена, защото се беше родила в гората до Перник.Нейната братовчедка Красная шапачка имаше поне петрол и сибирски мечки, а не само вълци, които да я ядат и шапчицата и беше с цвят на рубинената петолъчка върху партийния дом, дето демократичните усмихнати пръдльовци я свалиха навремето.Италианската й колежка Капучето россо имаше капа с цвят на бандера роса и много обичаше да носи на баба си жабешки бутчета и некви тестени кадаифи, на които им викаше "паста". Нейната баба живееше в Сицилиянската гора, която пък от своя страна беше на мафията и баба й плащаше наем на Капо ди тути капи, който пък от своя страна имаше вероятно родствена връзка с Капочето россо. Ама това няма значение. А френската й колежка Льо Шапо руж имаше шапка с цвят Мулен руж и правеше страхотни минети, но понеже не можеше да носи на баба си минети и носеше франзели и тирамису, от което на бабата й се вдигаха краката. Те френските баби са мръсници. Яонската червена шапцица се казваше Нашапото Червенака и имаше червен колан по шотокан карате и с бойните си умения бранеше кошничката за баба си, в която носеше риба Фугу. Японските баби много обичаха да ядат нещо със сравнително посредствен вкус, но смъртно опасно. Самата мисъл за поетият риск префинваше и обостряше сетивата им, като превръщаше най-обикновения обяд във вкусна игра на живот и вкус. Турската червена шапцица се казваше Кармазъ Капалъ и когато бабишляка й беше болничка, тя и носеше рахат-локум и тахан-хаалва. Докато вървеше по пътечката из гората, често освен вълкът, срещаше и други литературни герои. Един от тях беше Бабаитлъ Пич Кахър Суратлъ (рицарят на печалният образ), който й разправяше така: - Свободата Кармазъ, свободата. А тя му отговаряше:-Ама и Ферхундето си я бива!-След което Бабаитлъ сядаше и дълбокомислено свиваше един качак и изпадаше в дилема. Дали да потроши вятърните мелници или най-сетне да изчеластри своята Дулсинея. А какво да кажем за македонската й колежка Цръвената капа, която поглеждаше луната и викаше:- Луно, луно...звмльо македонска. А после затъкваше два пиштоля на пояса и казваше:- Що е Цръвена Капа, все е юнак, ке ко утепам тоя вук! Тая гад нйедна! Нарамваше торбата с плескавици и тръгваше към баба си.

МЕТАФОРИЧНО

Като гълъб, кацнал на обтегнати от чувства жици.
Като нежна струна, до лудост свиреща по сетивата.
Като съпровод магичен, от орисници и жрици.
Като батална сцена, между мен и теб самата.


Като съдбовен вихър, разпиляващ ме на ситно.
Като среднощен фар в стихията бушуваща у мен.
Като блещукаща надежда, във нещо много лично.
Като прекрасна нощ, след безкрайно дълъг ден.


Като капката последна, за изсушените от жажда устни.
Като решетъчен прозорец във килия на затворник.
Като диви ягоди през юни, търсени и много вкусни.
Като безумие желано в душата на безотговорник.


Като пътека водеща до ръбът на красотата.
Като кристален звън от чаша руйно вино.
Като поглед на страдалец, на Рая пред вратата.
Като любовна сцена от прекрасно черно бяло кино.

ЕПИЗОДИ С ПРОДЪЛЖЕНИЕ

Не искам да изпитвам страхове.
От тебе точно, пък не ги желая.
Не искам скрупули да тегля грижни.
Кръста и без туй, го носиме до края.


Предразсъдъците си оставих още вчера.
Съзнанието си приветливо открехнах.
Без  въздишки и излишни угризения
светлината радостно посрещнах.


Не искам да се лутам във съмнения.
Недоверието не желая да ме удушава..
И без туй живеем в приключение.
Сериалът на живота продължава.

НЕВИДИМО ДОКОСВАНЕ

Ще бъда най-плътна част от теб
и ще те нося с мене към Голгота.
Ще бъда малко лош във твоят път,
но в истината, най-висока нота.


Когато ме откриеш и докосваш
по устните ти, отрова ще се стича.
Но изпиеш ли ме като цяр,
животът ти на пролет ще прилича.


Ще бъда твоята съдба неясна,
като писмо от душевадец.
В мъглата ти ще бъда образ ясен
и най-разкритият пред теб призванец.


Раните от твоите грешни стъпки,
ще наложа с билета за радост.
Като орисница в съня ти,
за всяка болка ще ти давам младост.


И когато изморя те до полуда,
ще се скрия, за да ти помогна.
И дано, ти вечно млада,
помогнеш ми да стигна аз до Бога!

ИЗПОВЕДТА НА БЕДСТВАЩИЯ

Ти си изворът, от който тръгва бистър ручей.
По стръмните ми осезания се стича.
Достига дълбокото ми буйно русло.
И дебрите в душата ми разсича.


Разпенил буйните потоци чисти,
се блъска във скалистата ми мисъл.
Полята на откровеността пресича.
Дарявайки животът ми със смисъл.


Достигайки океанът на съдбата,
като солена страст у мен се влива.
Удавник съм, в стихия нежна.
Моля те, не ме убивай!


http://www.youtube.com/watch?v=-OxKI5L8HtQ&feature=related

ТЕСТ ЗА ИНТЕЛИГЕНТНОСТ, ОТ АННА ГАГАУЗ.

Какво е душата? - ЦВЕТЕТО В САКСИЯТА
Какво е затъмнението? -ЛИПСА НА ВДЪХНОВЕНИЕ
Какво е възрастният? -КОЙТО ИМА ПОВЕЧКО СВЕЩИ НА ТОРТАТА СИ
Какво е дрогата? -И МИСЪЛТА Е
Колко години трае детството? ДОКАТО РАЗБЕРЕШ, ЧЕ ДЯДО ТИ КОЛЕДА ТИ ИЗНЕВЕРЯВА СЪС СНЕЖАНКА
Какво е талант? -САМО КОЙТО ГО ИМА ЗНАЕ
Какво е мъглата? - АЗ СЪМ МЪГЛАТА, ПРЕДИ БЯХ СКАЛАТА, НО СЕГА СЪМ МЪГЛАТА
Как светят светулките? НЕ СВЕТЯТ. ТЕ МИГАТ.
Дали звездите и светулките си говорят нещо през дългата нощ?-НАЛИ ВИ КАЗАХ, ЧЕ ЗАЕКВАТ БЕ

Дали сънят изцапва хората, че сутрин си мият лицето и ръцете?- ЕМИ РЪЦЕТЕ ПОНЯКОГА, АМА ПА ЗАЩО ВСЕ ТАМ ДА МИ СЕДЯТ?

Защо диригентът маха с ръце и пръчица, когато дирижира? -ЗА ДА ИЗПЪКНЕ
Защо ние гражданите нямаме толкова украшения по дрехите, колкото селяните?-МАМИ, КЪДЕ СА МИ ПЕНДАРИТЕ
Защо сънуваме?-ЗА ДА СИ ПОДРЕДИМ ПРОСТОТИИТЕ
Защо цветята имат аромат? -ЗА ДА ТЕ ИЗДИШААААААААМ, КАЗАЛ ВЪЛКЪТ НА ЧЕРВЕНАТА ШАПЧИЦА
Защо кокошката не лети като другите птици -ЗА ДА НЕ ПОЛЗВАМЕ СТЪЛБИ, КОГАТО ИМ СЪБИРАМЕ ЯЙЦАТА
Защо млякото е бяло, а не зелено като тревата? -ЗАЩОТО КРАВАТА Е ЛИЛАВА
Какъв цвят има водата? КАТО НА СИН АБСОЛЮТ
За какво са веждите? -Е САМО С МИГЛИ ЖИВЕЕ ЛИ СЕ?
Защо съществуват часовници с кукувица, а не с петел, след като петелът е известен като сутрешен будилник? -СИГУРНО И НА НЕГО ВЕЧЕ НЕ МУ СТАВА
Как хората от телевизията знаят какво ще бъде времето утре?-ПИТАЙ ЧИЧО СИ МИНЧО И ЛЕЛЯ СИ ЛЮБКА!




АНИЧКЕ ДОБРЕ ЛИ СЕ СПРАВИХ?КОЛКО ТОЧКИ ИМАМ?;-)))

НЕВИДИМ

Няма те, изчезна ти. Изтри се.
Но аз ще те открия чрез магия.
Ще се превърна на невидим дух
и тихо във сърцето ще се скрия.

Там в твоето сърце уютно
ще се топля като те усещам.
Ще чуя мислите ти сластни
С вино и любов ще те посрещам.

Ще галя нежно тялото ти страстно
и ще прониквам тихо вътре в теб.
Ще шепна името ти аз безгласно.
Ти си у мен, но и аз съм в теб.

ЧЕРВЕНО ВИНО ЗА БЕЛИ МИСЛИ

Питам се в денят си и в съня си.
Имам ли те аз поне мистично.
Мога ли да задоволя гладът си,
докато общувам с теб телепатично.

Питам се, така ли си ми нужна.
Мъничко далечна в мойта страст.
Искам ли да скъсам тази струна?
И да чувам звук от твоя глас.

Питам се, дали сега си тук,
а уж... общувахме километрично.
И липсва ми сега гласът ти
и ставам част от "искрено и лично"

Във мислите си бели си наливам.
С червено вино разпалвам любовта.
От глътките изпити се опивам.
Чрез мислите усещам нежността.

Търся те във всяка моя крачка.
Намирам те във бурният покой.
Потоп ти предстои, ми каза врачка.
Не очаквай слънце, а порой!

И тъй телепатично и наивно
се боря, аз да разбера.
За моето червено вино,
дали е бяла мисълта.

Дали телепатично те докосвам
тъй както правиш го и ти.
И колко, бездокосването коства
и колко боговете ни са зли.

И в храмът на обречените смело
наливам във свещенният си грал.
Което ми напомня, че в живота
си взел най-много, когато си отдал!

ПРОЛЕТТА НА РАМОТО МИ КАЦНА

Надеждата е последна инстанция на отчаянието. Тя е като буферна зона между мечтите и реалността, между съкровените желания и фактите. Тя е халюцинация на съзнанието, която ни държи будни в тежките моменти. Дори химерна е по-добра от безнадежността. Надеждата е нужда. Надеждата е стимул. Тя е  анестетик срещу болката на душите ни. Бялата лястовица живее в нас самите. Когато я открием в себе си , ще я видим и наяве. Намерете прчини да се усмихвате по-често, защото всяка една усмивка е една малка бяла лястовичка.

ДУМИ

Взаимовръзки, следствия, градежи.
Приказки, последствия, падежи.


Умения, таланти, безобразност.
Болки, чуства, своенравност.


Безпътица, намиране, удачи.
Словоредност, спиране, задачи.


Мостове, прибои, оцеляване.
Цигари, загадки, всеотдаване.


Срещи, виждане, залежи..
Споделяне, завръзаност, копнежи.


Отпуснатост, усмихване, желания.
Разговор, надежда, разпознания.


Разпитване, загадъчност, незнание.
Писане, претърсване, познание.


Безпътица, откриване, повторност.
Споделяне, процеси, отговорност.


Божественост, понятност, нереалност.
Любов, безумия, безкрайност.

ПОЕЗИЯ ОТ КЕХЛИБАРЕН ЦВЯТ

Във буренцата рими отлежават.
Тъй е ценен този свят.

В кехлибарен, благ отенък.
И бучка лед, на вместо сняг.


Със вкус на малцова поезия
отлежала във душата.
Очаквана години и във бъчви глезена.
Оставила на времето следата.


Стопляща сърдечните импулси.
И разпламваща страстта.
Глътка огън, докосната със устни.

В огнището, най-жарката главня.

СЪЗДАЙ МИ СПОМЕНИ

На сенките в улисаният мрак,
когато страховете ме застигат.
Когато съм си свой, но враг.
И семпло смелост не достига.


Когато пожелавам да те имам,
на сенките в поквареният час.
Със всяка мисъл те докосвам.
Потъвайки в безкрай и сласт.


Когато те откривам безпризорна
седнала  на моите мечти.
Те каня да останеш още малко.
И утре, но пък и преди.


Създавам спомени красиви,
но художникът си ти.
Моля те! Постой до утре!
Създай ми хубави мечти!

ГЛАГОЛНИ ПОЖЕЛАНИЯ

Разкажи ми за прибоя!
Отпусни се по вълните!
На ветровете слушай воят!
Не брой си дните, а звездите!


Отпусни се, но стремглаво!
Дръж юздите, до неволя!
Препускай с чувствата си здраво!
Но никога, не казвай "моля"!


Завиждай много на глупците!
На мъдреца му се кланяй!
Откривай пътя към мечтите!
На лъжа не се осланяй!


Упорствай, за да бъдеш длъжен!
Душа на дявола не давай!
Радвай се, ако си тъжен!

Когато си щастлив, внимавай!

САМОТНИЯТ КРЪСТОПЪТ-глава 1:1

Валери Козловски беше на 26 години, когато в животът му се случи събитие, което преобърна живота му на 360 градуса. Той беше от заможен род на руски олигарси. Беше завършил тъкмо колеж в Лондон и изживяваше безгрижните мигове на богатото синче, когато се случи инцидента. Баща му и майка му пътуваха от Москва за София с частният си малък самолет, когато повреда в двигателя доведе до катастрофа, която им отне живота. От този ден насетне Козловски пое руля на бащиният бизнес. Възпитан в строго патриархално семейство, макар и доста млад,  Козловски бе един изключително ерудиран млад мъж. Бе богат, млад и като често се случва по принципа на "голямото облажване" и красив. Когато всевишният реши да бъде ларж, то той е много ларж. Може да има един милион бедни караконджула в града, но има и няколко наистина симпатични милионера. На всичкото от горе беше и хетеро сексуален. На "женският пазар" направо се избиваха за него. Котировките му силно се покачваха, особено след смъртта на  дъртия Козловски. Пред наследника на петролният бизнес се беше отворила пещерата на всяческото изобилие. Един млад човек в неговата ситуация се нуждае до себе си от ментор и съблюдател на грешните стъпки. Уви в Животът на Козловски такъв нямаше. Баща му бе особен човек, на когото богатството и бизнесът, бяха довели до обострена параноя, която му пречеше да се обкръжава със заместници и съдружници. Младият Козловски нямаше и роднини в България. Единственото, което сега имаше, беше името с което отключваше вратите на офис сградата, в която се помещаваха офисите на вече собствената му фирма. Когато първият ден, след като влезе в кантората във функцията си на президент на фирмата, направо не знаеше откъде да почне. Идея нямаше какво точно трябва да прави. Секретарката Елена бе супер стъписана и стресирана след смъртта на баща му и също бе цайт нот. Фирмата нямаше много служители, защото работеше главно с външни фирми, но бе в основата на структурата по внос на горива от Русия. Трябваше да се обърне за съдействие към някого, който на първо време да го консултира в дейността. Елена спомена, че най-подходящия за това човек е г-н Павлов. Човекът, който водеше всъщност търговският отдел. Машината бе добре смазан механизъм и имаше шанс по инерция да продължи безаварийно дейността си поне месец, но за този период Козловсли трябваше непременно да се адаптира към механизма на машината, защото в противен случай, механизмът щеше да почне да забавя хода си. А така и котировките и светлото му бъдеще щеше да е застрашено. 

ПЯСЪЧНИ ЗАМЪЦИ

Разлиствай моята нехайност.
Откривай сложните следи.
А в таз епистоларна крайност
аз диря образ от преди.

За мен, въпроси сложни няма.
Животът и без туй върви.
И той е курва , но е пряма.
Заблуда кули не гради.

И тъй, нарочно тук да вметна.
От страст изпада се в
 беда.
Любовта е мимолетна,
но трайна нейната следа.

И малко ми е даже странно.
Но щом го казвам, е добре.
Химерите, са нещо крайно.
Съвършени светове.

САМОТНИЯТ КРЪСТОПЪТ

Той с лекота допря показалеца си на пистолета, опрян в слепоочието му. Студенината на цевта му подсказа, че това  също е игра, но този път на живот и смърт. Онова, което го доведе до тук, беше натрупано от хилядите неуспехи, които със същата лекота жънеше в последно време. За миг през обърканото му съзнание премина една разколебаваща го мисъл. Ами ако все пак го стори и така не си даде шанс на шансовете. Почувства се като комарджия, който се колебае, дали да стане от масата само със загубата си до тук или да продължи да губи, давайки си шанс да спечели. Беше чел някъде, че Бог не приема самоубийците и че отново ги подлага на същите изпитания. Тутакси и за пръв път се замисли, че се намира в нещо, като играта на живота, в която той е главният герой, който всеки път се връща до изходно положение, без да съумее да мине в следващото ниво. Усети ускорения пулс в изтръпналото си от натискане слепоочие и свали деветокалибреното дуло, поставяйки го на бюрото. Знаеше, че когато човек се разколебае в нещо, е по-добре да го отложи за някой друг неколеблив път. Беше отчаян. Но явно щеше да му се наложи да продължи да живее с отчаянието или да се опита да го промени. Беше полунощ и от бара на последният етаж в офис сградата се чуваше глъч. Глъч от хора, които бяха направо на друга планета в сравнение с него. Прибра пистолета в касата и напусна кантората. Влезе в асансьора и натисна бутон номер петнадесет. Не му оставаше нищо друго, освен да посети извънземните веселяци в бара и да разбере как би му се отразило едно питие. Дали с утеха, дали с кураж или най-вероятно с отчаяние. Асансьорът затвори вратите и понесе треперещито му тяло нагоре. 

ЩАСТЛИВИ ЗА СМЕТ

Сутрин рано от зарана

Атанаска се захвана.

В този ден на чистотата

да претвори във рай страната.

Със гумените ръкавици

под безброй висящи жици.

Тъпче тя в чували черни,

боклукът на съседи нйедни.

Тука фасче, там бутилка,

колелце от детска проходилка.

Под люлякът от москвич вежда.

Тук жива е една надежда.

Тук на улица Акация

Атанаска е във акция.

Хигиенизация до дупка.

Не се живее в душегубка.

Грабвайте боклука!

Някой се изкряска.

Пет чували черни,

напълни Атанаска.

Пред нас са блеснали градинки.

Жужат пчелички и гадинки.

Вятър мощно брули клони.

И всеки чисти свойте зони.

Тук чисти се и се подрежда.

Слънце ласкаво поглежда.

И всичките ентусиасти.

Атанаска черпи с пасти.

На чирокито алармата.

Ади беше ли в казармата?

БТР ни трябва тука.

За да извозиме боклука.

В СТРАНАТА НА НАТРАПЧИВОТО МЕСТОИМЕНИЕ

Аз съм духовен скитник. Аз съм чаша чай, забравена на верандата в студена сутрин, някъде между четири и шест часа от блуждаещата душа на някоя инсомния. Или чашата с кафе, оставена на ръба на копчето за изключване на съзнанието. Аз съм любезното съучастие в този текст на Молдовската лейди Гага.  Аз съм петстрофие без ритъм. Аз съм липсващата приказност, която омагьоса всичките ти предразсъдъци. Аз съм перпетум мобиле на задните ти мисли! Аз съм вечното отказване от никотинов дим. Аз съм бурен нелеп смях и кикот на обезумяла за позор тълпа. Аз съм неразумния скок в бездната на отчаяната ти безмечтателност. Аз съм Холеричното чудовище на съзнателно обуздания ти сенгвинизъм и клаустрофобията ти от тесногръдие.  Аз съм вибрацията на заглъхнал камертон, когато нишките на въздуха са опънати от напрегнатост. И плач, плач, плач,когато ми е мило, безсилно или преходно. Аз съм всяко малко нещо в твоя ден, което просто трябва да узнаеш.  Тя е аз, а той е тя! Аз съм странната нова песен, цялата е текст, а още повече - мелодия, а пръстите ти са магнити за душевните ми струни. Аз съм камикадзето стремително насочил самолета си в твоята душа.А ти си пътя, живота и истината, заради която давам своята. Повторението на натрапчивото местоимение е повод да търся друг. Ако може......себеподобен. В 

мен днес има само много ти, ти, ти. И все така недостатъчното аз.

.

НЕ ЧАК ТОЛКОВА СЛОЖНА ПРОЛЕТ

Лъчите погнали високото.

Стопяват снежни върхове.

А в ниското се чува грохотът.

На разпляни ледове.

И в бледо розовият цвят.

Отново ябълки се раждат.

И тук е Рай, а не е Ад.

И птиците, се пак обаждат.

И тревата се събужда.

Окъпана в зелена шир.

Глухарчето е с вяра нужна.

И жълтее в своят мир.

И пак е много пролет.

Пак добре сценарият  върви.

Кошерът е пак във полет.

В градът е шумно...."C'est la vie"

Но както каза Мириана.

"Никой не напредва с лакти"

А и овцата е одрана.

И вълкът работи с факти.

Живородна е магията.

На слънчевата обиколка.

И как пчела разбра идеата?

А не изпитва, глад и болка.

И семенцето, пак покълна.

Замисленото пак го стори.

Ни последна, нито първа.

Земя на бащини ни двори.