неделя, 30 октомври 2011 г.

АКРОСТИХ

Ако задуха вятър
Когато падат листи
Отвяти от сбъднатост
Събирам спомени летни
Летящи из есенни
Ъгли до мъдрост
Навявам си преспи
Целувам звездите
Елегантно и нежно
Тълкувам снежинките
Откривам планети
И това не е тъжно.
Ликувам от нощи
Утрини помня
Не, не съм неуравновесен
Аз съм галактика
Ти си вселена
А и все пак и утре е ден
Събирам пощада
Елиминирам тъмата
Ценна е всяка надежда
Елекисир от милувки
Луната поднася
Укротен аз към тебе поглеждам
Над мене е слънчево
А под теб, необятно
Така се целуват звездите

четвъртък, 6 октомври 2011 г.

КОГАТО ПАК ОСТАВАМ САМ

Ако тежа ти, просто премахни ме!
Създай ме в друг и аз ще разбера.
Като отхвърлен навик с мойто име.
Като откъснати Адамови ребра.

Ако не откриваш в мен пощада.
Създай си свят във някой друг.
Твоята любов ми бе награда.
Аз не очаквам, аз оставам тук.



Ако дори за миг си с мен самотна.
Шепни....моли се, не унивай!
Любовта, е никога сиротна.
До край търси я! Не заспивай!





събота, 1 октомври 2011 г.

САМОТНО

Самотно ми е! Толкова самотно!
Обичам и желая, а съм сам.
Споделеността е някак нереална,
бушуваща в безлюден океан.


И мойта малка мидена черупка,
в която съхранявам всичко ценно.
Се лашка сред вълните непотребна,
а времето е кратко и е тленно.


Самотно ми е и този път по много.
Несподелено, недостатъчно, в отенък.
Любовта ми сякаш не тече аортно,
а като в престегнати неоросени вени.


ноември 1998 г.