Плътен кофеинов аромат,
във топъл нежен порцелан
Уют, усещане и цвят,
всяка сутрин в мойта длан
Дух от пара се издига,
над горещ кафяв океан
Сетивата ми достига,
с фетиш за бодрости и плам
И възбудата му жарка
изправя сънени нозе
В коси разплетени от снощи,
запрепускват дивите коне
И ще бъдем щастливи
И ще бъдем добре
И ще станем негнусливи,
И ще делим комат на две
И ще се бориме до края
И ще обичаме дълбоко
И ще се споходим с вяра
И ще гледаме високо
И ще ни боли красиво
И ще знаеме къде
И ще забравим боязливо
И ще прегърнем рамене
И ще носиме удача
И ще виждаме предел
И ще решиме таз задача
И ще бъде всеки смел
И ще натрупаме понятия
И ще се движим с лекота
И ще убием в нази слепия
И ще изчезне тъмнина
И ще въздишаме, но сладко
И ще се доверим на непознат
И ще тече денят ни гладко
И ще открием благодат
И ще се върнем към вчера
И ще погледнем напред
И ще мерим според мера
И ще прощаваме навред
И ще се справяме разумно
И ще търсим упора
И ще се любим безумно
И ще забравим умора
И ще станем безкрайни
И ще носим вечноста
И ще бъдем всеотдайни
И ще открием любовта
Не случайно идеята за Ин и Ян е изобразена като кръг разделен на две равни половини бяло и черно с по една точка от противоположния цвят в съответната половина. Дуализмът в заобикалящата ни реалност предполага съществуването на две различни, равноправни, равнопоставени начала. Ако разгледаме примерно понятието (мрак), той не може да се прояви при наличието на светлина, защото е отсъствие на такава, но в същия случай е невъзможен без съществуването на светлина, защото именно тази диферентност ги откроява и прави възможно тяхното съществуване. Всъщност въпросната дихтомия дава причина за съществуванието им. Представяте ли си свят, в който всичко е добро или е само лошо, може би тук е залегнала идеята за съществуването на Рай и Ад, но поне в обкръжаващия ни свят едното и другото са едно цяло и именно това го прави цветен, защото видимият спектър включва безброй много цветове от прехода между черното и бялото. А невидимото за очите......, то е друга тема. Така поне си мисля аз, докато се опитвам да прогледна!
Такъв е той, прилеженичък изглежда,
добър е и не носи злобно револвер
Сред глудниците поглед той не свежда,
иглите му за опасност са хабер
Понякога е дори излишно скромен,
защото е покрит със ред бодли
Не иска никой случайно да засегне,
а само тези що са с него зли
Смачкаш ли наивната му форма,
посегнеш ли на него с мъст и клетва,
той нежно ще се скрие със бодлите,
за да не станеш ти неволна жертва
Истинският таралеж е благороден,
не носи тежести от гняв
Таралежът е със нрав особен,
не те убива и остава цял и здрав
С теб се отдалечихме достатъчно,
искаш ли да спреме да го правиме
Ти отдавна нищо не искаш,
а аз пък нямам от това нищо за даване
С теб се разминахме прекалено,
и времето не ни съюзява
Не те усещам до мен несъмнено,
а пък е тъжна тази забрава
С теб сме едни прекрасни мълчатели,
с изцъклен поглед на восъчни фигури
А любовта не приема предатели,
от неблизоста й най-много боли ни
Ненужни са забравените мисли,
безпътни са красивите слова
Следите ни отдавна са различни,
не стъпваме един след друг сега
Забравени са нежните усмивки,
разтапящи дежурните проблеми
И спиме по отделно със завивки,
в различен свят и неeднакво време
Загубени са пламенните чувства,
загърбени са райските покои
Обичта ни нявга бе изкуство,
а сега не помним даже с кой
А как обичах песента на колелата,
та Йовков не познавал е кучукът
Как нежно ми разбиваха колата,
а пломбите неволно ми се пукат
И този стар аристократизъм,
и жълтото префинено паве
От страна на управленците е егоизъм,
да живея на асфалтово шосе
Къде е тоз гранит издялан,
павьорите къде са днес
Споменът се носи като хала,
за старият павиран мой адрес
Белчев каза в една своя песничка
че на Руски започва деня,
но в суматохата изрязани кестени,
а от паветата нито следа
Съжалявам за сантимента особен,
ту с насмешка, ту с прикрита сълза
Но тази природа човешка,
издрасква в сърцето следа
Подсвирквайки детските песнички,
надали ще върнем короните,
на тези жалки изрязани кестени,
които пазиме нежно във спомени
Всеки ден живееме неживи,
говорейки в пространство без очи
Затворени в монитор, нещастливи,
как живи бяхме по-преди
От малко мъдрост се нуждаем,
от мъничко любов и ласка
Но стъклото е студено,
назаем думите са днеска
Дали обсебени от скука,
или за себе си ненужни,
се докарахме до тука,
да търсим в нищото сполука
Много хора, много смрад,
сякаш сме в мравуняк зъл
Злато, ама без карат,
май, че краят е дошъл
Обичам всепоглъщащо
Обичам неразумно
Обичам и невръщащо
Обичам и бездумно
Обичам до полуда
Обичам от душа
Обичам без заблуда
Обичам със следа
Обичам разнородно
Обичам и пристрастно
Обичам безподобно
Обичам да е страстно
Обичам незабавно
Обичам и завинаги
Обичам да обичам
Обичам и загивайки
В недрата на земята си сме жадни,
пропитата със вяра и поука
Корените съхнещи и гладни,
а в короната една зелена мъка
Соковете на порока сити,
а душата постна и безмълвна
Добродетелите са от зло изпити,
а съдбата грешна и безпътна
Очите на листата ни са слепи,
щом хранят се със светлина фалшива
Тъй расне и шубрак във мрачни степи,
със клонката му суха и бодлива
Мимолетното приемаме за вечно,
не осъзнавайки, че сме незначими,
когато корените храним нечовечно,
плодовете на дървото са незрими
Ето, давам, докосни ме,
ти познаваш мойто тяло
То без твоят допир сякаш,
тялото ми не е цяло
Разруши ме, дай ми слабост,
наречи ме с имена
Да те почуствам днес е храброст
Отсъдил съм си сам вина
Нарани ме с нежни пръсти
Докосни ме със жарава
От всяка твоя малка ласка,
тялото ми огън става
Бичувай ме и тази вечер,
белегът от теб е цяр
От тази болка ще съм вечен,
на любовта ти аз съм цар
Страх изпитвам, че си чужда,
но нима аз някога пък бил съм твой
От въпроси всъщност няма нужда,
знам, бе, нека всеки бъде свой
Не ме е страх да те загубя,
защото нивга и не съм те имал
Аз всеки ден по мъничко те губя,
докато себе си по мъничко събирам
Разделите понякога са важни,
за близки, неразделяни неща
От пламъкът остават само сажди,
но аз щастлив съм, че ти у мене изгоря
