под току що разлистените кестени
Карах по паважа колело,
като участник в пролетното шествие
Заобикалях локви и чадъри,
намусени и бързащи лица
В главата ми звучеше пак Вивалди,
с прекрасните си четири времена
Тогава те видях на спирката,
разрошена, угрижена и мокра,
Не бързах уж, но не натиснах свирката.
Подяволите таз огромна локва.....
Реших, че твърде е дъждовно,
за нашия забравен диалог
И за да не се почувстваш неудобно,
изнесох колелото на галоп
Сега седя в едно кафе на сухо,
и гледам те през мокрото стъкло
най-хубавото нещо си на Гурко,
за туй не спрях със мойто колело
Замина ти, тролеят те отнесе,
а аз съм със изамокрени крака
И пак звучи Вивалди безпогрешно,
а туй по бузата ми, май, че е сълза
