Нека да заминем,
дори и да вали
Аз със пътна чанта,
със лятна рокля ти
Чадър не ни е нужен,
дори да е дъждовно
Май не ще е тъжен
,щом чуствам те съдбовно
И мокра си красива,
без прическа и без грим
Прекрасна самодива,
в любимият ни Рим
Нека да заминем,
тръгваме нощеска
Вземи високо токче,
но не прави прическа
Като сухар последен във торбата,
след дълго скитане в пустиня
Така те носих във душата,
но без да търся милостиня
Като мечът на Демокъл,
на конски косъм закачен
Съдбовно ласкава стоеше,
стоеше, но до онзи ден
Така те носих все от ляво,
че вече нямам и сърце
Изядох го и пир направих,
стих извадих за мезе
Без кръв артерия проряза,
убиецът роден от мен
Безличен е, на горест мяза,
безчувствен е и е без тлен
Сега съм лъскав и заможен,
богат съм в новият дворец
За любовта съм невъзможен,
но оставам си творец
Да се разкъсваш е съвсем ненужно,
за нещо, ако то не е за теб
Пази се цял и стойностен и буден,
за твоето, което чака те не клет
Не преследвай бягащи и чужди,
не търси в тревогата покой
Някъде, за някой ти си нужен
и само цял за него ще си свой
Не се раздавай щом не те желаят
Безмислени са тези бесове
Едното в този пъзел щом е цяло,
ще срещне рано или късно свойто две
В най-красиво време,
в багри от цъвтеж
С дъх на млада пролет,
с ласка и копнежВ капките дъждовни,
в слънчева осанка
Със спомени греховни,и сладка тревна дрямка
В кукувича песен,
в гнездо на лястовица
и неузряла джанка
и кълнове пшеница
В топлите южняци,
в буйният поток
Самодивски танци
и похот за порок
В спомени за детство,
във щурите игри
За празничната песен
в кръвта която ври
За яйца червени,
със кръст христов в средата
ВО ИСТИНИ големи
и жертви за отплата
С дъх на маргарити
и жълтите глухари
Живеят в мене скрити
пролетни пожара
Ще те докосна, не разбра ли
Нима в пътеките капани издълба
Онази обич чакаш, но едва ли,
прерогатив ще бъде в твоята съдба
Ако ме чуеш, може да си глуха,
ако ме видиш, затвори очи
Когато бях до теб, не беше тука,
сега при слепотата твоя се върни
Онази обич, тази, пожеланата,
която те гнети и те боли
Намери ли я, и пак ли ти е нямата,
защо ли е по-празна от преди
Никой не говори за надежда,
той пътят просто търси своя брод,
Загублият тъжно сключва вежда,
щом в църквата не вижда своя свод
И всяка мисъл твоя е разбрана,
от някой, който ти не пожела
Но нека бъдеш истински желана,
от онзи, който теб не те разбра
Ще те докосна, пак ще го направя,
не знам дали ще имам нежност във запас
Но, ако имам, ще ти обещая,
без думи, обичта.......тя нама глас
