НА ЗАПАД В РАЯ НА ДЪРВОСЕКАЧИТЕ

За храбрия дървосекач Парчелон денят бе дълъг. Цял ден се бе бъхтил из дебрите на югозападната пустош за да осигури огрев за студената декемврийска нощ. Почти цялата светла част на деня прекара в опити да запали резачката, но след като това мероприятие му отне половината ден и почти всичките сили, той хана добрата стара бичкия и набичи боровите трупи, които предвидливо бе откраднал година по-рано от лесничеите. Нареза ги, после ги нацепи и грижливо ги подреди около огнището. След като се изми с ледено студена вода под мишниците и изпра наплъстените си с талаш чорапи той запали камината в хижата. Огънят стопли премръзналото му от студ сърце, а игривите пламачета повдигнаха омърлушения му от умора дух и той започна да си подсвирква. Сетне пусна ВЕФ-чето да чуе Кидика и реши да се опъне на мекия кожен диван от финландски мъжки лосове обстреляни по време на пролетния тестостеронен пик. Това беше миг на истинско блаженство. Хижичката се позатопли и той свали мекото си раирано поларче, като го постави под кръста си. Дядо му от малък го бе научил, че половата мощ на един истински дървосекач се крие в здравият кръст и че никоя булка не би му пуснала, ако го стегне лумбагото и го удари дископатията. Така полегнал и полуунесен от прекрасната мелодия на "Песен за Лом" , той нави десният си ръкав, чак до рамото за да проветри малко скорпиона, който от силовото рязане с бичкията се бе удървил по нацепеният му до пръсване бицепс. Така хубаво му стана, че се разнежи и спонтанно получи силен порив за ласка. Неговият малък дажак ръсел Парчелонимо, веднага усети това и тутакси се сгуши в скута му. Парчелонимо тъкмо беше извършил нощната си дефекация върху кучешкият си памперс и сега бе готов за ласката на стопанина си. Топлината пристигаща от камината и чудните хитове на Кидика, доведоха Парчелон до толкова еуфорично настроение, че за миг понечи да надуе вувузелата стояща окачена до ВЕФ-чето, но не го стори, защото знаеше, че ще наруши идилията от приглушения пукот на огъня и тихата нежна мелодийка на ВЕФ-чето. Беше му унесено и прекрасно, но нямаше как, трябваше да стане и да си сипе една водчица за кръвооросяването и да запише едно покер турнирче за да се понервира малко. От баба си знаеше, че много хубаво не е на хубаво, затова никога не си позволяваше повече от три минути и половина да бъде спокоен. Винаги умело контролираше баланса между нужната глътка спокойствие и така нужният невръстеничен холеризъм за собственото му добруване. Баба му го бе научила, че ако забележи, че повече от пет минути е спокойно, да знае, че нещо не е наред и да се оглежда за свети Петър. И така..... ту полягаше да се порадва на спокойствието, ту записваше турнирче, ту спокойствие, ту пускаше Парчелонимо навън, че да избяга и той да го гони, ту спокойствие, ту изпращаше покани за сантасе на "сенд ту мени", ту спокойствие, ту хване па изтрие някоя и друга снимка от телефона си, че да не натоварва процесора, ту спокойствие, ту каже наздраве на своята спътница в живота добрата кака Боабабка и своя колега дървосекач добрия батко Пани за които до сега не споменах, но те не са толкова интересни, защото се опитат да пазят спокойствието на Алфа секача и са почти незабележими!