на тихият корабен пристан
стоеше милата тя
и гледаше с погледът слисан
Морето и носеше радост,
бризът и даваше сила
Небето сега и е сладост
Та тя си е нашата Мила
Косите й повеят носи
нозете й пяната плиска
душата и нищо не проси,
то само сърцето й иска
Няма коментари:
Публикуване на коментар