но преди вечерята да си изям, за локум не ставаше и дума.
Понеже аз пък сладичко обичам, а не съм съвсем висок,
покачах се на едно трикрако столче и бърках в сладкият вързоп.
Взимах тайничко едно, а след вечеря заслуженото второ.
Двайсет бройки свършваха за десет дни, а баба започна да мърмори:
-Абе, нищо не разбирам! Къде изчезва тоз локум? Дядо ти ли го изяде?
-Не бре, бабо-каза дядо-аз ракийка предпочитам, нали на внучето го даде!
-Да бре, дядо, ама нещо сметката ми не излиза!
-Тогава заключи вратата, че до долапа никой да не влиза!
И баба я наистина заключи, но аз нали съм си юначен,
през прозореца се вмъквах и бърках във долапа мрачен.
Но понеже е умора да се катериш през прозорци,
взимах си по два локума и сладко си облизвах пръсти.
Съвсем започна да се мае мойта бабичка горкана.
Караконджул вика има! Някой ходи по тавана!
На сън започна да се буди и по дядо да гълчи:
-Дядо, май, че някой хлопа! Я ходи и провери!
-Стига, бабо-казва дядо-нещо май си изкуфяла!
-Не бре, дядо, как локума чезне? В долапа май, че има хала!
Мина хубавото лято, а аз прибрах се във града.
Локумът спря да поизчезва, но аз почуствах се с вина!
И те дойдоха ни на гости, а баба все се нещо плаши.
Я, че караконджул има, я, че идвали апаши!
Най-накрая аз признах си, че от локума аз похапвах:
-Как бе внуче, как така, от тебе туй го не очаквах?!
И дядо тука се намеси:
-А тя заради тоз локум, започна кръвното да вдига!
Извиних се аз на баба, а тя от радост се разплака:
-Ох, най-сетне си отдъхнах, бях получила уплаха!
И вече всяко друго лято, когато съм при тях, баба ми локум не крие.
И без пердах се отървах, но интересно, че дядо във долапа вече не държи ракия!
Няма коментари:
Публикуване на коментар