Сънувах, че сънувам! А онова, което сънувах беше апокалипсиса. Неочаквано притъмня и София се превърна в морски град, на което първоначално се зарадвах. После обаче морето се развълнува зловещо и стана страшно. В един миг цялото море се отдръпна назад. Настана гробна тишина и зловещ ужас обзе мислите ми. Сетне от далечината се зададе огромна вълна с колосални размери. Уплаших се и се събудих от сънят, който сънувах в съня си. След това сънуваното се повтори като предишното се изпълни, като пророческо видение. Тогава тази вълна ме заля и се събудих в действителността. Сега онова, което ме вълнува обаче, не е апокалиптичният потоп и дали има някакво тълкувание и дали въобще има някакво пророчество в него, а по-скоро дали не живеем в сън. Дали онова, което сега наричаме действителност, всъщност не е нереалност? И дали някой ден, когато животът ни свърши тук, ще се окаже, че сме живели в сън? По същият начин смъртта дали не ни събужда, за да се озовем в същинската реалност? Понякога сънищата ни са толкова истински, че едва, когато се събудим, разбираме, че не са истина. Понякога се радваме, че не са, а друг път съжаляваме, че сме се събудили. Дали армагедона и рагнарьока няма да дойдат за всеки в битката между божественото и звяра у самите нас? Питам се дали след време няма да изпитаме именно същото усещане, когато преживяното тук свърши. Дали ще сме доволни от онова, което сме били тук и сме преживяли или не? Кой знае?Всеки сам ще разбере някой ден!
Няма коментари:
Публикуване на коментар