Където слага точка миналото,започва път към настоящеИзмежду здравото и гнилото,намира своето изяществоИ силата си там открива,в хилядите грешни ходовеЗагуба се трудно скрива,живота е борба на половеСред безумия и пешки,намира пътя си победенРокадата щади от грешки,а царят едноходово е беденТуй, което предстои ще мине,времето е счупената стомнаМат за някой вечно предстои,на черно бялата дъска отровна
Е.П.
И вървя си по пътя безимен,
като сритан селски котак,
Взор вперил в земята си черна,
застанал покорно на другия праг
И вървя си непълен, но кръгъл,
като неузряла бледа луна
А пътя ми дъжд и смях до разлъка
и понякога даже малко дъга
И вървя си нагоре в здрач керемиден
през билото виждам хоризонта червен
Душата се кае, мисълта ми не плаче,
щом днес е нощ, то утре е ден
И вървя и не мисля, само рисувам,
думите бавно превръщат се в стих
Гората е шумна, шумът е бездомен,
опашка подвивам толкова тих
И вървя, като рало сред кална земя,
камъни срещам изписващи вежди
Светът е красив и носи тъга,
във нея са всичките мои надежди
Няма нощ и няма ден.
щом душата ти е гладна
Тялото е само тлен,
а тя за истини е жадна
Няма мир, но има его,
тя е крайна и пределна
И тук не може тя без него,
а то без дух пък е нефелно
Сглобени тука сме дошли,
от части две неразделими
Едната може и с трохи,
а другата се храни с рими
Едната знае глад и жажда,
другата ги знае също...
Но едната се надгражда,
за другата не е присъщо
И може би не е известно,
дали живеем след смъртта
Но, пък би било нечестно,
без раздяла със плътта
Да мълчиш понякога е ценно,
а от ляво иде всичко свято
Думите почиват ленно,
е...., нали все пак е лято
Да обичаш е блажено,
десен прав е във стената
Обичта ни е потребна,
е.......нали все пак е лято
Да пиеш с лед си е почтено,
светулка в шепите се мята
И честно, даже откровено,
навън е лято, да навън е лято
Звезди, тъма, треви, светулка,всичко е в един нюансА аз седя си сам без булкаи гледам в тъмното в захласГора, небе, листа и лишей,
ухае фино на тамян
А аз се люлям неизлишен,
макар на хладно без юрган
Божур, лале. омайно биле,
пил съм само две ракии
Щурецът на ухо ми свири,
пее ми-сипи си пий
Юли, свят, прекрасна вечер,
небето даже не тежи
Звездите блещят се насреща,
луната веч едвам мъжди
Поляна, било, бор, шишарка,
на мене ми е все едно
Държа в ръката си угарка,
лежа във младото сено
Изгрев, слънце, въздух, песен,
славей пее там далече
А аз във дрямка съм унесен,
ракията май свърши вече
Да те настъпи нежно,
да те завихри бавно
Да те огрее снежно
и да се скрие явно
Да те разхвърля уж,
а да те скатае серизоно
Да ти е близък, но чужд,
да ти е красиво, но грозно
Да те забрави в спомен,
да я докосваш в съня
Да си малко огромен,
и недокоснат едва
В един дъждовен ден, но топъл,
под току що разлистените кестени
Карах по паважа колело,
като участник в пролетното шествие
Заобикалях локви и чадъри,
намусени и бързащи лица
В главата ми звучеше пак Вивалди,
с прекрасните си четири времена
Тогава те видях на спирката,
разрошена, угрижена и мокра,
Не бързах уж, но не натиснах свирката.
Подяволите таз огромна локва.....
Реших, че твърде е дъждовно,
за нашия забравен диалог
И за да не се почувстваш неудобно,
изнесох колелото на галоп
Сега седя в едно кафе на сухо,
и гледам те през мокрото стъкло
най-хубавото нещо си на Гурко,
за туй не спрях със мойто колело
Замина ти, тролеят те отнесе,
а аз съм със изамокрени крака
И пак звучи Вивалди безпогрешно,
а туй по бузата ми, май, че е сълза
