Не ме изгубвай някъде по пътя,
докато сърцето твое спи,
защото любовта е само малко сляпа
и днес не винаги започва от преди
Не ме съди за туй, че те желая
неподходящо и не навреме май!
Ако пък мислиш, че вече сме на края,
поне да те запомня шанс ми дай
Не ме търси във спомените стари,
аз всеки ден съм толкова различен
И знам.....не всичко сме си дали,
а и аз все още те обичам
Има лоши кучета
те хапят без предупреждение
Има подли кучета,
въртят опашка, а те хапят
Има жалки кучета,
лаейки предизвикват умиление
Има плахи кучета,
искат да ухапят, а подават лапа
Има блудни кучета,
те търсат кучка постоянно
Има нужни кучета,
те бранят стадото безпрекословно
Има верни кучета,
те стоят до входа стадно
Има нахакани кучета,
те втурват се и гледат гадно
Има кучета объркани,
те се скитат без посока
Има кучета в метрото,
те се движат със потока
Има кучета от раса,
има сиви помияри
Има кучета във НАСА
и палаши по разни скучни гари
Ако някой ден със тихи стъпки тръгна
и не обръщам се назад,
не е защото не искам пак да те прегърна,
а защото мен ме няма в твоя свят
Като през изпочупени керемиди,
ще проблясва спомена за теб
Разруших се и вече ми се свиди,
като на скитник-последен къшей хлеб
Ако през счупената порта влезеш,
ще видиш, колко съм добре сега
Приседнал, пушещ и невидим
и от самотата ни следа..........
А тази бодливата ограда,
ня я поставих зарад тебе там,
просто ме е страх да не избягам
излезна ли навън оставам сам
Ако под изтривалката намериш ключ,
то моля те, заключи ме ти от вън,
а после наметни ме с одеяло
и остани вовеки в моят вечен сън
септември 2010 г.
Там във старият град
на тихият корабен пристан
стоеше милата тя
и гледаше с погледът слисан
Морето и носеше радост,
бризът и даваше сила
Небето сега и е сладост
Та тя си е нашата Мила
Косите й повеят носи
нозете й пяната плиска
душата и нищо не проси,
то само сърцето й иска
До стряхата със цъфналата дюла
стои усмихната и бяла
една девойка тъмно синя
дошла в морето да избяга
И всеки цвят у нея грее
лъчи морето отразява
Отнася пролетта проблемите
и само любовта остава
И пак в очите й купнежи
и пак в сърцето и наслада
Майната им на проблемите
с вълните тъжността избяга
Без пориви е някак скучно,
щом платната от безветрие увисват
Който сее ветрове ще жъне бури казват,
но на сентенцията нещичко и липсва
А който сее топлина, какво ще жъне?
Може би горещина и огън!
Но огнище от жарава ли ще бъде
или адска жега в изнемога?
Ами ледовете, как се сеят?
Студ ли да използваме за семе?
И кога се жънат студовете
и до жътва, колко трябва време?
А, ако предпочитаме безветрие?
Какво да сееме тогава?
Предполагам-вакуумът ще бъде семе
с увиснали платна в забрава
Та коя е вярната сентенция?
Къде да търсим свойта епиграма?
Вероятно е въпрос на епикриза
или въпрос на лична драма
