В СТРАНАТА НА ЕГОЦЕНТРИЧНОТО МЕСТОИМЕНИЕ

Аз съм духовен скитник,  аз съм чаша чай, забравена на верандата в студена сутрин някъде между четири и шест часа от блуждаещата душа на някоя инсомния. Или чашата с кафе, оставена на ръба на копчето за изключване на съзнанието.   Аз съм петстрофие без ритъм, аз съм липсващата приказност, която омагьоса всичките ти предразсъдъци. Аз съм перпетум мобиле на задните ти мисли! Аз съм вечното отказване от никотинов дим. Аз съм бурен, нелеп смях и кикот на обезумяла за позор тълпа. Аз съм неразумният скок в бездната на отчаяната ти безмечтателност. Холеричното чудовище на съзнателно обуздания ти сенгвинизъм и клаустрофобията ти от тесногръдие.  Аз съм вибрацията на заглъхнал камертон, когато нишките на въздуха са опънати от напрегнатост. И плач, плач, плач, когато ми е мило, безсилно или преходно. Аз съм всяко малко нещо в твоя ден, което просто трябва да узнаеш.  Тя е аз, а той е тя! Аз съм странната нова песен, цялата е текст, а още повече - мелодия, а пръстите ти са магнити за душевните ми струни. Аз съм камикадзето стремително насочил самолета си в твоята душа. А ти си пътят, животът и истината, заради която давам своята. Повторението на натрапчивото местоимение е повод да търся друг. Ако може......себеподобен. В мен днес има само много ти, ти, ти. И все така недостатъчното аз.