САМОТНИЯТ КРЪСТОПЪТ

Той с лекота допря показалеца си на пистолета, опрян в слепоочието му. Студенината на цевта му подсказа, че това  също е игра, но този път на живот и смърт. Онова, което го доведе до тук, беше натрупано от хилядите неуспехи, които със същата лекота жънеше в последно време. За миг през обърканото му съзнание премина една разколебаваща го мисъл. Ами ако все пак го стори и така не си даде шанс на шансовете. Почувства се като комарджия, който се колебае, дали да стане от масата само със загубата си до тук или да продължи да губи, давайки си шанс да спечели. Беше чел някъде, че Бог не приема самоубийците и че отново ги подлага на същите изпитания. Тутакси и за пръв път се замисли, че се намира в нещо, като играта на живота, в която той е главният герой, който всеки път се връща до изходно положение, без да съумее да мине в следващото ниво. Усети ускорения пулс в изтръпналото си от натискане слепоочие и свали деветокалибреното дуло, поставяйки го на бюрото. Знаеше, че когато човек се разколебае в нещо, е по-добре да го отложи за някой друг неколеблив път. Беше отчаян. Но явно щеше да му се наложи да продължи да живее с отчаянието или да се опита да го промени. Беше полунощ и от бара на последният етаж в офис сградата се чуваше глъч. Глъч от хора, които бяха направо на друга планета в сравнение с него. Прибра пистолета в касата и напусна кантората. Влезе в асансьора и натисна бутон номер петнадесет. Не му оставаше нищо друго, освен да посети извънземните веселяци в бара и да разбере как би му се отразило едно питие. Дали с утеха, дали с кураж или най-вероятно с отчаяние. Асансьорът затвори вратите и понесе треперещито му тяло нагоре.