Червените шапчици

Червената шапчица беше едно обикновено момиченце с капела с цвят на разредено карнобатско мерло. Не беше по-тъпа от другите червени шапчици по света, просто беше социално ощетена, защото се беше родила в гората до Перник.Нейната братовчедка Красная шапачка имаше поне петрол и сибирски мечки, а не само вълци, които да я ядат и шапчицата и беше с цвят на рубинената петолъчка върху партийния дом, дето демократичните усмихнати пръдльовци я свалиха навремето.Италианската й колежка Капучето россо имаше капа с цвят на бандера роса и много обичаше да носи на баба си жабешки бутчета и некви тестени кадаифи, на които им викаше "паста". Нейната баба живееше в Сицилиянската гора, която пък от своя страна беше на мафията и баба й плащаше наем на Капо ди тути капи, който пък от своя страна имаше вероятно родствена връзка с Капочето россо. Ама това няма значение. А френската й колежка Льо Шапо руж имаше шапка с цвят Мулен руж и правеше страхотни минети, но понеже не можеше да носи на баба си минети и носеше франзели и тирамису, от което на бабата й се вдигаха краката. Те френските баби са мръсници. Яонската червена шапцица се казваше Нашапото Червенака и имаше червен колан по шотокан карате и с бойните си умения бранеше кошничката за баба си, в която носеше риба Фугу. Японските баби много обичаха да ядат нещо със сравнително посредствен вкус, но смъртно опасно. Самата мисъл за поетият риск префинваше и обостряше сетивата им, като превръщаше най-обикновения обяд във вкусна игра на живот и вкус. Турската червена шапцица се казваше Кармазъ Капалъ и когато бабишляка й беше болничка, тя и носеше рахат-локум и тахан-хаалва. Докато вървеше по пътечката из гората, често освен вълкът, срещаше и други литературни герои. Един от тях беше Бабаитлъ Пич Кахър Суратлъ (рицарят на печалният образ), който й разправяше така: - Свободата Кармазъ, свободата. А тя му отговаряше:-Ама и Ферхундето си я бива!-След което Бабаитлъ сядаше и дълбокомислено свиваше един качак и изпадаше в дилема. Дали да потроши вятърните мелници или най-сетне да изчеластри своята Дулсинея. А какво да кажем за македонската й колежка Цръвената капа, която поглеждаше луната и викаше:- Луно, луно...звмльо македонска. А после затъкваше два пиштоля на пояса и казваше:- Що е Цръвена Капа, все е юнак, ке ко утепам тоя вук! Тая гад нйедна! Нарамваше торбата с плескавици и тръгваше към баба си.