ОТРИЦАНИЯ

Студено е, но не физически
Късно е, но не хронотопно
Просто Евтерпа е нейде лирическа,
а Ерато все ми звучи неохотно

Казват, че любовта и без огън гори,
но може би докато тлее прозаично
Звучи ми нелепо и смешно дори,

да се топлиш със студ, е нещо различно

СЪГЛАСНО УСТАВИТЕ НА БЕЗПЪТИЦАТА

Стихът ми носи се, кат песен,
а нощта ме завива със плач
В поредна есен унесен,
във страх от мощният здрач

Знам, че есента е такава,
в която тъгата владее
Знам, но изпитвам тревога

и чудя се, несамотата къде е

Къде са тез милите хора,
за които правих пътеки
Правих....., но вече не мога,
а и да мога, съвсем не са преки

НЕИСТИНИ ЗАПОЧВАЩИ С БУКВИЧКАТА (Л)

Знаех, когато лъган бях,
и когато сам се лъгах.........знаех
Но накрая всичко аз разбрах,
когато без дори да дойде, ми го каза

-Ала запомни, че съм лъжа
и по залез се стопявам във небето,
само спомен съм във твоята душа

и дълбока рана - някъде в сърцето...

КОГАТО ИЗТРИЯ СЛЪНЦЕТО

Когато изтрия слънцето,
а в шепите си гумичката стискам,
и зачеркнатото носи липси,
а облаците само дъжд изискват

Когато задрасквам светлината,
а зениците в очите ми изчезват
и някъде след този тъжен дъжд следите,

тъй глухо във душата ми отекват

Когато сивото превръща се в кафяво,
или кафявото е друга форма сиво,
а някъде в отминало лилаво
спотайва се сърдечното гориво

Тогава ще повикам ветровете,
за да забравя, че мога да забравям
Дори във лед да се покрия,
не искам да живея без да давам

КЪДЕ СИ, ДЯВОЛЕ МОЙ

Не мисля, не мога, не искам,
а и на кой ли за мене му дреме
Писна ми зъби да стискам,
дошло е май новото време

Не искам да бъда добър и различен,
та какво им е на другите "идиоти"
Ще се науча да бъда първичен,
тъй както Атила хуните води

Доброто умирало последно разправят,
но аз няма да бъда тъй вечен да видя
Ще падна от него разсечен накрая,
навместо със лошите хоро да извия

СУТРИН НА ГЛАДНО ПО ЕДНО ХАПЧЕ ВЯРА

Ех, Вяро моя, ти май пак летиш,
позагубена в надеждите унила
Най-силна си, когат с мен пълзиш,
най-слаба, когато имам твойта сила

Ех, Вяро моя, аз на теб ти вярвам,
а ти повярва ли най-сетне в мен
Че аз нивга теб не съм предавал

и молил съм за теб и нощ и ден

Ех, Вяро моя, несломима,
мотив на мойте трудни дни
Аз знам, че ще ме има,
догдето съществуваш ти

НЕ МЕ Е СТРАХ ОТ ЖЪЛТИТЕ ЛИСТА

Не ме е страх от жълтите листа,
и от червените не ме е вече страх
Безпролетността е моят кръговрат,
а кръвната ми група май е НУЛА

Не ме страхува нечия душевност,
и без това, и моята едвам я нося
Безпролетността не беше ми потребност,

но есента сега по нея стъпва боса

Не се страхувам от любими хора,
и без това хората са рядкост
Аз Яворов не съм и нямам Лора,
но имам есента в безкрайната й краткост