Ненужни са забравените мисли,
безпътни са красивите слова
Следите ни отдавна са различни,
не стъпваме един след друг сега
Забравени са нежните усмивки,
разтапящи дежурните проблеми
И спиме по отделно със завивки,
в различен свят и неeднакво време
Загубени са пламенните чувства,
загърбени са райските покои
Обичта ни нявга бе изкуство,
а сега не помним даже с кой
А как обичах песента на колелата,
та Йовков не познавал е кучукът
Как нежно ми разбиваха колата,
а пломбите неволно ми се пукат
И този стар аристократизъм,
и жълтото префинено паве
От страна на управленците е егоизъм,
да живея на асфалтово шосе
Къде е тоз гранит издялан,
павьорите къде са днес
Споменът се носи като хала,
за старият павиран мой адрес
Белчев каза в една своя песничка
че на Руски започва деня,
но в суматохата изрязани кестени,
а от паветата нито следа
Съжалявам за сантимента особен,
ту с насмешка, ту с прикрита сълза
Но тази природа човешка,
издрасква в сърцето следа
Подсвирквайки детските песнички,
надали ще върнем короните,
на тези жалки изрязани кестени,
които пазиме нежно във спомени
Всеки ден живееме неживи,
говорейки в пространство без очи
Затворени в монитор, нещастливи,
как живи бяхме по-преди
От малко мъдрост се нуждаем,
от мъничко любов и ласка
Но стъклото е студено,
назаем думите са днеска
Дали обсебени от скука,
или за себе си ненужни,
се докарахме до тука,
да търсим в нищото сполука
Много хора, много смрад,
сякаш сме в мравуняк зъл
Злато, ама без карат,
май, че краят е дошъл
Обичам всепоглъщащо
Обичам неразумно
Обичам и невръщащо
Обичам и бездумно
Обичам до полуда
Обичам от душа
Обичам без заблуда
Обичам със следа
Обичам разнородно
Обичам и пристрастно
Обичам безподобно
Обичам да е страстно
Обичам незабавно
Обичам и завинаги
Обичам да обичам
Обичам и загивайки
В недрата на земята си сме жадни,
пропитата със вяра и поука
Корените съхнещи и гладни,
а в короната една зелена мъка
Соковете на порока сити,
а душата постна и безмълвна
Добродетелите са от зло изпити,
а съдбата грешна и безпътна
Очите на листата ни са слепи,
щом хранят се със светлина фалшива
Тъй расне и шубрак във мрачни степи,
със клонката му суха и бодлива
Мимолетното приемаме за вечно,
не осъзнавайки, че сме незначими,
когато корените храним нечовечно,
плодовете на дървото са незрими
Ето, давам, докосни ме,
ти познаваш мойто тяло
То без твоят допир сякаш,
тялото ми не е цяло
Разруши ме, дай ми слабост,
наречи ме с имена
Да те почуствам днес е храброст
Отсъдил съм си сам вина
Нарани ме с нежни пръсти
Докосни ме със жарава
От всяка твоя малка ласка,
тялото ми огън става
Бичувай ме и тази вечер,
белегът от теб е цяр
От тази болка ще съм вечен,
на любовта ти аз съм цар
Страх изпитвам, че си чужда,
но нима аз някога пък бил съм твой
От въпроси всъщност няма нужда,
знам, бе, нека всеки бъде свой
Не ме е страх да те загубя,
защото нивга и не съм те имал
Аз всеки ден по мъничко те губя,
докато себе си по мъничко събирам
Разделите понякога са важни,
за близки, неразделяни неща
От пламъкът остават само сажди,
но аз щастлив съм, че ти у мене изгоря
