ВСЕКИ ИМА СВОЯТА ВЕЩИЦА

Всеки мъж е орисан да срещне веднъж в живота си своята вещица...
Да, вещица- не принцеса. Принцесата е обикновено неговата фантазия за първата любов - ефирна, нежна, сладка, случила се вече... загубена, преживяна или все още витаеща наоколо. Принцесата чака да бъде намерена, спасена, качена на бял кон, заведена в царство....с една дума „глезла”. Вещицата! – това е онази, другата, неочакваната, жената, която даже не си е представял, че ще го омагьоса. Тя може всичко сама. Но до нея той се чувства силен и опасен. Тя няма нужда да бъде спасявана. Но му се иска да я спаси...от самата нея понякога. Тази, която го привлича като магнит, диво, страстно, безпрекословно, ....някак въпреки. Тя може да създава сънища, да руши светове, да рисува дъга. Тя може ненадейно да предизвика гневни, непознати сълзи или да го накара да мечтае усмивката и. Тя го кара да диша вятъра в нейните коси и да я прегръща насън. Тя прави пръстите му нежни и устните му копнеещи. Тя оцветява мислите му в странно-лилаво и му измисля нови думи. Всеки сам си я усеща- неговата вещица. За другите тя може да е съвсем обикновена, малко хаотична или неясна. За него обаче тя е магия... или проклятие... Всеки мъж я среща веднъж в живота си – не всеки може да улови момента и да открие заклинанието, за да бъде негова наистина. Затова е вещица- танцува боса в огъня и носи пясъчна рокля в сънищата. Ако си я срещнал вече, твоята вещица, обичай я! Дори, когато не трябва, дори когато е лоша, дори когато не знаеш как и защо..

СЪРЦЕТО

Сърцето не борави с парадигми
и неговият принцип е един
Истинското в него не проклина,
ни в ръкав и нито в клин

Сърцето има свойта участ клета,
да обича в метафората на душа
Откровено и без да е проклето,
на кръст разпъва своята съдба

Сърцето рядко заблуждава
и носи вярност на дете
За жалост, рядко му се дава,
за да порасне и да разбере

Сърцето, може да обича,
любовта, тя крие всичко свято
И всеки ден, когато има Някой,
не му е зима, а е знойно лято

ЕМОТИКОН ЗА ЛЕКА НОЩ

Да запазим тишина, така е важно,
той сънят ще те споходи сам
Положи глава и тяло снажно,
Морфей отдавна дебне нейде там

Да запазим тишина, овци да дойдат,
в смълчаните полета на съня
Тиха армия от мълчаливи ласки,
в среднощната хипоталамусна война

Мълчанието ражда тишина,
а тишината тихо ни приспива
Обичам те! Заспивай ти сега,
а аз с прегръдка те завивам

БУДНИ СЪНИЩА

Сънят е като лодка за душата,

във бурята на нечии покой

Самотата там където стряска,

лодката потъва с тъжен вой

Красиви мисли вездесъщи,
повод за един красив кошмар
Във който някой, някъде го няма,
и всеки сам е жалък пуклисар

В съня на който вечно ще е буря,
в която търси да намери бряг
И всичко е готов да го разтури,
на яве, ако има своя знак

ТЪРГ НА ДОВЕРИЕ

Не, съвсем не ми е до преструвки,
по-скоро бих направил днес покупки

Ще си купя днеска милост малко,
а утре ще продам таз дума "жалко"

Ще сторя търг, хей тъй, особен,
да давам своето съм склонен

И да раздам аз от всичкото си нищо,
за някой малко, но за мене всичко

Надежда имам много твърда,
но да я изгубя хич не ми отърва

Виж, имам малко недоверие
и доза ценно безхаберие

А кой би взел я сладката наивност,
дозирана към лошото с пасивност

Абе, всъщност, все ми е едно,
не ги продавам на кило

Ако някой нещо иска,
да го вземе щом му стиска

НИЩО НЕ КАЗАХ

Не бях ти покорен, нито сразен,

но всичко ти казах

Не бях всепогълнат, ни отразен

и всичко ти казах

Не бях нито твой, нито чужд,

а всичко ти казах

Не таях нито зло, нито мъст,

но всичко ти казах

Не бях много сложен, ни прост

и всичко ти казвах

Не бях и богат, нито бос,

но всичко ти казах

Не бях нито подъл, ни проклет

и всичко ти казах

Не бях твърде мъдър, нито поет,

но всичко ти казах

Не бях безразличен, нито обсебен,

а всичко ти казах

Не бях и огромен, нито дребен,

но всичко ти казах

Не и нещастен, нито щастлив,

а всичко ти казвах

Не бяхме с теб тек, нито пък чифт,

но всичко ти казах

..............................................

Не ти казах само, че не мога без теб

и нищо не казах

РАЗТУРЕН ЧОВЕК

На дързост е рязък. 
на допир е гладък
Тих е във крясък.
шумящ в безпорядък
Разумен човек,
звучащ непонятно
Сутрин е весел,
а нощем стократно
Объркан от обичи,
от грешки поправен
За себе си бич,
за другите равен
Самотно очакващ
и силно изправен
Отвътре раздаващ,
отвънка покварен
Забързан към края,
събиращ надежда
Във Рая не вярва,
към Ада поглежда
От опит боли го,
от спомен се пълни
Животът минава
във гръм и мълнии
Не страда наивно,
нито наказва
Сърцето е дивно
и с пълна е пазва
Назад не поглежда,
и радост открива
Съдбата е нежна,
но и бодлива
Винаги носи
шепа човечност
От утре за вчера
и цялата вечност

НОЩИ С ДЪХ НА ЗВЕЗДОПАД

През шумните краища летни,

са кратки уж дългите дни

Септември ги прави безчетни,

тез нощи с безбройни звезди

В прегръдка с луната неспирна,
в безсънни от нощи компас
Се дири посока немирна,
за обич, за ласка за сласт

Така преминава безкрая,
под тъмното звездно небе
А нищо не спира земята,
и даже върти се по две

И всяка целувка е ценна,
тя носи душа на планета
Дори необятното тлее,
щом има любов то отнета

И пак е нощта септемврийска,
и пак необятно красива
А времето нивга не спира,
щом обич във някой открива

ВСЕКИ НОВ ДЕН

Всеки ден неимоверно личи,
дните минават, животът тече
по врязани бръчки, уморени очи
пътят ни бавно на нейде влече

Всеки ден се ражда за нас,
като цвете във рохката почва
Съдбата ни слуша нашия глас,
като кораб загубил своята котва

Всеки ден е красива мета,
изживяна във краткото време
Път във, който остава следа,
от усмивка и мъничко бреме

Всеки ден е прекрасна магия,
покълнало семе във пролетен ден
Есента е посока в която се крие
есента и доброто на нашата тлен

БЛИЗКИ НЕПОЗНАТИ

Не те познавам, така поне си мисля,
вероятно си ми непозната от години
Паметта си мога да избистря,
а може би те помня само в рими

Не те познавам, твърде си различна,
прекрасното е друго всеки ден
Любовта ми в теб е тъй епична,
че няма нито образ, нито тлен

Не те познавам може би от вчера,
но всеки ден те нося много вътре
Спомням си от памтивечна ера,
как ще се запознаем с тебе утре

КЕЦОВЕ ПО ВРЕМЕ НА РАЗДЯЛА

Не се нуждаем от сълзи,
нито от мотив да се обичаме.
Тъгата силно ни вреди,
за здраве нека да потичаме!

Не се нуждаем и от ласка,
щом далечното гнети.
Понявга самотата стряска,
обуй се и след мен тръгни!

Не се нуждаем от въздишки,
те отминали са вече.
Затегни ги тез каишки,
давай, бягай с мен, човече!

Не се нуждаем от лъжи,
на кой му пука за морала?
Ставай, стига, не лежи,
върви на пред, бъди си цяла!

Не се нуждаем от разлъка,
тя при нас сама дойде
Забрави калабалъка!
Как си ти?-Нали добре?

Не се нуждаем и от слово,
думите сега вредят.
Раздялата е кат олово,
но мислите ще ни следят!

ИЗГУБЕНИ С БИЛЕТИ

Полунощ е, късно е, навън вали,
сякаш някой е разцепил с нож небето
А с теб на нашта гара сме сами,
и чувстваме се празни общо взето

На сърцето си във вътрешния джоб,
прибрах на любовта ни два билета
Уж щяхме да сме заедно до гроб,
но загубихме ги в участта си клета

Тихи сме, седим във тъмнината,
аз до теб, а ти почти със мен
Да мине през стрелочника вината,
очакваме тъй дълго този ден

Самотно, заедно и необятно,
като време, като сън, като луна
Двама с теб на нулата сме кратно
няма ни.....ни вчера, ни сега

Тъмно е, така ни се полага,
щом чувствата ни губят светлината
Любовта отлага, но не чака,
а влакът продължава през мъглата

1.23 АМ

Е, все има нещо да боли,
а теб това дали те стряска
За доброто носиме вини,
нали все пак ти беше рязка

Казваш, правиш, заковаваш,
всичко е по мед и масло
Щом не можеш не отдаваш,
толкова е всичко ясно

Забравата е лесен път,
ако можеш ти хвани го
Чуждоземци сме без съд,
но аз ще нося твойто име

ЗОРАТА СЕ РАЖДА С РАЗДЯЛА

Един блус на зазоряване,
тъжни са несподелените слова
Крайно е последното прощаване,
щом на гроба никне веч трева

Скрита си, като барут,
сянката във теб е вече явна
Ти си Цезар, аз пък Брут,
смъртта за някой ще е славна

Несподелените слова,
те са толкова зловещи
Но нека да расте трева,
все някой ще запали свещи

БИЧИМ АЙЛЯК

Бичим айляк,
балканът ми стене
Морето е плитко,
за мен до колене
Трева линее,
гората ми пее
Есента неусетно,
семената си сее
Денят е горещ,
нощта е студена
Самотно зловещ,
бутилка начена
Морето далече,
шуми и не спира
Залез отсреща,
натиска баира
Синьото лято,
бавно утихва
Пия за него,
но търся му лихва

СЪРДЕЧНА НЕДОСТАТЪЧНОСТ

Любовта е вечна,
тъй разправят уж
Вчера крайно близки,
днес пък вече чужд
Странно неусърдна,
когато се разделя
Тъкмо те прегърна,
а днес брашно не меля
Чувствата утихват,
мисълта не струва
Безразлично няма,
любовта не чува
Не тежи раздяла,
дори да е горчива
Но и да я забравиш,
е доста неучтиво

ПРИКАЗНИ ИСТИНИ

Летящите килими са в небето,
всеки има чехли Малък Мук
Името Сезам остава незаето,
а Белчо и Сивушка теглят плуг

Пепеляшка родена е принцеса,
Звярът има своята красавица
Не всяка е кибритопродавачка,
грозни са патетата във трасавища

Диви лебеди коприва чакат,
оловният войник е смело сам
Не само Аладин е с лампа,
котаракът в чизми винаги е там

Иванушка се вози на камина,
Патилан не е изпатен много
Бибиян и Фут са само глина,
А ЛЕГО си е просто лого

ГОРСКИ СЪЖДЕНИЯ

В планината дълъг е деня,
съзерцанието дава сили
Имаш много време за мълчане,
шумните дървета са ти мили

Гората е зелена и красива,
хлад се носи нежно под дъбравите
Билките си с аромата изцеляват,
даряват с мир дори и здравите

Тревите тихо се спотайват,
под нощния залисан повей
През юли веч не пее славей,
но в тишината има звуци нови

Красиво е понякога незримото,
в тъмата само сенки бледи
Тъмното е тихо откроимо,
носещо с мълчание беседи

Осанката на хоризонта остър,
седи покварена от новата луна
А полунощ е само мостра,
за твоята изпълнена душа

Красив балкан, земя некръгла,
вечността облива хлорофила
Светът голям е щом е вътре,
и природата у теб се е вградила

ШАХ И МАТ

Където слага точка миналото,започва път към настоящеИзмежду здравото и гнилото,намира своето изяществоИ силата си там открива,в хилядите грешни ходовеЗагуба се трудно скрива,живота е борба на половеСред безумия и пешки,намира пътя си победенРокадата щади от грешки,а царят едноходово е беденТуй, което предстои ще мине,времето е счупената стомнаМат за някой вечно предстои,на черно бялата дъска отровна

Е.П.

ВСИЧКИТЕ МОИ НАДЕЖДИ

И вървя си по пътя безимен,
като сритан селски котак,
Взор вперил в земята си черна,
застанал покорно на другия праг

И вървя си непълен, но кръгъл,
като неузряла бледа луна
А пътя ми дъжд и смях до разлъка
и понякога даже малко дъга

И вървя си нагоре в здрач керемиден
през билото виждам хоризонта червен
Душата се кае, мисълта ми не плаче,
щом днес е нощ, то утре е ден

И вървя и не мисля, само рисувам,
думите бавно превръщат се в стих
Гората е шумна, шумът е бездомен,
опашка подвивам толкова тих

И вървя, като рало сред кална земя,
камъни срещам изписващи вежди
Светът е красив и носи тъга,
във нея са всичките мои надежди